РЕЗЮМЕ
Основната цел на „ЗЛАТНАТА ХРИСТОМАТИЯ НА БЪЛГАРИЯ: Кн. ІІІ. Историография” е да разкрие генеалогичния ценностен информационния код на българското изящно слово като система от понятийни обозначения, които се използват за предаване, обработка, съхранение и разпространение на национална и, в същото време, универсално значима информация с философско и естетическо значение.
Задачите, които си поставя авторът, са: историографско, библиографско, текстологично и концептуално установяване на съответствие между историята на българския книжовен език и историята на българската литература; библиографоведско, литературоведско и литературнокритическо дефрагментиране и структуриране на системното единство народ – език – литература; проникване в ценностния геном на българското национално художествено и езиково самосъзнание, интерпретирани като информационна среда; библиографиране на комплексната проблематика по темата...
Подчертано е, че е направен опит да се разкрие в единство СИНТАКТИКАТА, СЕМАНТИКАТА И ПРАГМАТИКАТА НА БЪЛГАРСКОТО ИЗЯЩНО СЛОВО.
Изтъкнато е, че посоченото единството моделира структурата на ИНФОРМАЦИОНЕН КОД.
В ПЪРВА ГЛАВА е показано, че синтактиката разкрива българския книжовен език и българския литературен език като иманентни, резултативни философски категории. Синтактиката определя преди всичко граматическите свойства на българския език, който формира парадигмата на литературните текстове в хипотаксични, паратаксични или интермодални художествени структури.
Направен е изводът, че УЧАСТНИЦИТЕ В СТРОИТЕЛСТВОТО НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК СА ЖИВЕЛИ И ТВОРИЛИ СЪС СЪЗНАНИЕТО, ЧЕ НЕ САМО СЪЗДАВАТ ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ЕДНА НАЦИОНАЛНА КУЛТУРНА ИДЕНТИЧНОСТ, НО И ВИДОИЗМЕНЯТ, НАДСТРОЯВАТ, НАДГРАЖДАТ УНИКАЛНА ЛИТЕРАТУРНА ИНФОСФЕРА.
Във ВТОРА ГЛАВА е представена семантиката на изящната словесност. Тя насочва вниманието към художествената логика на литературни текстове и начина, по който те „разговарят” във времето за своето собствено значение.
В семантичната верига са представени и интерпретирани Светите братя Константин-Кирил Философ и архиепископ Методий, Св. архиепископ Климент Охридски, епископ Константин Преславски, Йоан Екзарх, Св. Патриарх Евтимий Търновски, Константин Костенечки, Йосиф Брадати, Св. о. Паисий Хилендарски, Св. епископ Софроний Врачански.
Направено е обобщението, че В БЪЛГАРСКИЯ ХУДОЖЕСТВЕН ИДЕАЛ ПУЛСИРА ОБЩА СЕМАНТИЧНА ИДЕЯ, КОЯТО Е ДЪЛБОКО РЕЛИГИОЗНА В ОСНОВАТА СИ.
НЕЙНАТА СЕМАНТИКА ПОРАЖДА СМИСЪЛА НА ИМПЛИКАТИВНО ОБВЪРЗАНА ТРИЕДИННА ДИДАКТИЧНА СХЕМА, ПОДЧИНЕНА НА: ЧИСТОТА НА ЕЗИКА; ЯСНОТА НА МИСЪЛТА; АКТИВНАТА ИНДИВИДУАЛНА ЦЕННОСТНА ПОЗИЦИЯ, ОБВЪРЗАНА С ЕДИНОСЪЩНИТЕ ХРИСТИЯНСКИ ИДЕАЛИ И РОДОВИ ДОБРОДЕТЕЛИ.
Изказаната позиция е защитена в подраздела „Иназационна екстроверсия” и в подразделенията на „Кирило-Методиевият език и Покръстването”.
Като универсален етнопсихолингвистичен концептуален модел, структуриран в паратаксичния дискурс: ИНАЗАЦИЯ”, е изградена методологична база за преосмисляне на графемните системи на глаголицата и кирилицата като единни, единосъщни, християнизиращи.
В ТРЕТА ГЛАВА е представена прагматиката на изящната словесност, която демонстрира причинно-следствени връзки в поетични и белетристични творби. Тук по същество е декодирана критерийната структура на моделиране на наблюдаваната феноменология.
Като ценностен е определен геномът на изящното слово, чиято природа е религиозна, християнска, патриархална, извънвремева. Тя е универсална и е в съответствие с универсалните морално-естетически норми за поведение (национални и наднационални).
Всяка глава на труда завършва с феноменологично обобщение...
В заключението „ИНФОРМАЦИОНЕН КОД” е направен изводът, че интермодалните взаимообвързаности във въображаемото голямо българско литературно изречение на „атомно” ниво реално структурират „молекулата” на една ЕЛАСТИЧНА МЕГАМЕТАФОРА, ЧИЙТО ГЕНОМ ИМА ПОВЕЧЕ ФОЛКЛОРЕН, ЗАТВОРЕН, КОНСЕРВАТИВЕН ХРИСТИЯНСКИ ПРОИЗХОД – ТОЙ НЕ Е ВРЕМЕВИ И НЕ Е ПОДЧИНЕН НА „ВРЕМЕННИТЕ” ФЕНОМЕНИ, ЗАЩОТО Е ГЕНЕТИЧНО ОБВЪРЗАН С ВЕЧНИТЕ, КОСМИЧНИТЕ ПУЛСАЦИИ ВЪВ ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО.
СЪДЪРЖАНИЕ