СНО Патриархът на компаративистиката:
Ерудит – рицар на естетиката:
„Любов отвъд смъртта“
(Петър Велчев)
Известният ерудит – поет, литературен критик, литературовед, публицист и преводач-полиглот на немска, френска, испанска, руска, латиноамериканска поезия, библиограф, издател Петър Велчев (22.04.1944, с. Искрец, Софийско, Царство България – 19.01.2026, София, Република България) (Ил. 1) борави с естетиката във всичките ѝ форми като с шпага (любим негов образ като знак за рицарственото му служене на истината чрез Словото, на което се посвещава), надхвърлил и най-максималистичните представи за многоликост на сферите на изява на художника, учения и гражданина в калейдоскоп на отображения на света, дарявайки в „дългото време” (израз: Михаил Бахтин) – от 1960-те г. на ХХ в. до първата четвърт на ХХІ в. – нас и компаративистиката с безаналоговото си творческо присъствие, а поетичното преводаческо изкуство – с образци от най-висока класа.
Трудовете му кореспондират повече на световната културна вечност, отколкото на локалния пасторал:
– монографичните изследвания в универсалната хуманитаристика, посветените на философските аспекти на естетиката: „Диалектиката пред нови проблеми” (1972), „Диалектика и научно познание” (1978), „Гео Милев. Нови изследвания и материали” (съвм. с Ефрем Карамфилов и Леда Милева) (1989);
– художествения антологизъм в лоното на световното литературно море, снабден от самия П. В. и с когнитивни академични коментари, и с изкуството на майсторски преводи на български език на непреводимите поетични шедьоври на човечеството: „Сто шедьоври на сонета” (1978), „Дон Кихот в българската поезия” (1988), „Перуански поети” (1997), „Руски поети” (2009);
– поетичните авторски стихосбирки, в които П. В. като че ли живее не само в социалното време (на което става един от най-точните публицистични и поетични диагностици в полемистична форма), но неизменно пребивава основно във вселенските простори на литературната вечност, в които решава дилемата: стихотворение, което има 14 стиха, е сонет – всеки сонет следва да е стихотворение,защото „Там, където няма форми, няма и идеи” (Г. Флобер): „Ангелът на здрача. Сонети” (1982), „Оскъдно слънце” (1989), „Местожителство” (1991), „Самотен плувец. Петстишия” (1992), „Заключено време” (1993), „Лирика (1964-1994)” (1995), „Острие и други стихотворения” (1998), „Битие от пясък. Избрани сонети” (2002), „Събота следобед” (2002), „Виното не е виновно. Сатири, епиграми, пародии” (2003), „Слънца в студени зими. Избрани стихове” (2004), „99 стихотворения” (2006), „Рискът да си жив. Избрани стихове” (2011), „И смехът е утеха. Сатирични стихове” (2014), „Страст и старост на поезията. Избрани сонети” (2016), „Глухарчета срещу вятъра” (2020), „Сонети. Избрани творби” (2024)…
Една изящна, но плътна когнитивна – естетическа: литературна, литературоведска, лингвистична и библиографска – нишка е втъкана в културата на рисунъка на всеки щрих от това грандиозно авторско творчество – аналитично, синтетично, образно, от което нищо не следва да бъде преразгледано като социална отживелица на отминалия век или като бягство от унифициращата матрична действителност на настоящото столетие. Защото неговите прояви са израз на най-висшето естествено морално предназначение на твореца – да изразява свойственото му мировъзприятие.
За П. Велчев това мировъзприятие не е ограничено от локалното, местното, а последователно и постоянно е екстраполирано в световното, вселенското, разбирано херменевтично като културно, ментално, семиотично.
Пълният текст можете да видите ТУК
